Изстрадана, но заслужена радост. След многобройни перипетии романът „Айлин“ има зелена светлина.  При това нито „Америка за България“, нито „Русия за България“(Изстрадана, но заслужена радост. След многобройни перипетии романът „Айлин“ има зелена светлина.  При това нито „Америка за България“, нито „Русия за България“ са лобирали с грантове в негова полза. Междувременно предлагам на вниманието Ви кратко интервю. Знам, че е необичайно автор да интервюира издателя си, но вярвам да е за хубаво!) са лобирали с грантове в негова полза. Междувременно предлагам на вниманието Ви кратко интервю. Знам, че е необичайно автор да интервюира издателя си, но вярвам да е за хубаво!

Автор: Да започнем с най-обикновен въпрос: защо вие, малкото бутиково издателство, решихте да издадете тази книга?

Издател: Не съм сигурна доколко сме бутикови, но определено сме малки! И не искам да порастваме. Защото в голямото често се губи това специално пространство, където има повече шанс да се забележи значимото.

Защо реших да издам книгата? Първо ми хареса темата на романа – стара и винаги нова. После се зачетох и ми допадна стилът – едновременно сдържан, пестелив и динамичен, леко ироничен, на места саркастичен. Най-важното – не можех да спра да го чета. И разбрах, че това ще се случи и с читателите.

Автор: Днес е прието да се издават книги на килограм. Имам чувството, че издателите се надпреварват кой ще издаде по-дебело четиво. Авторите това чакат: повтарят до видиотяване едно и също, за да наедрее книгата, да се угои. И никой не ще да разбере, че важните неща се пишат на малко страници – като „Старецът и морето“, „Закуска в Тифани“, „Записки от подземието“, „Великият Гетсби“, „Фермата на животните“ и пр. Както и че е безумие да се приказва много, пък нищо да не се казва. Глупава мода ли е това, лесен начин за припечелване на някой лев или нещо друго?

Издател: По-скоро според мен това е въпрос на авторова нагласа, на изграден стил. Да не говорим, че си е умение да можеш с малко думи да изразиш ясно това, което искаш да споделиш. Не само на читателите, но и на слушателите, в обикновен разговор. Но всъщност основният въпрос е дали авторът има нещо смислено да каже, или създава просто шум в пространството за прикриване на творческа немощ.

Не знам дали „угояването“ на книгата е търсено с цел по-висока корична цена. Със сигурност го има и това, но все ми се струва, че в повечето случаи не става дума толкова за припечелване на някой лев, колкото за творческа неувереност. За нуждата от подхранване на авторското самочувствие.

А иначе съм напълно съгласна за силата на краткия изказ – той винаги отваря нови смислови пространства, предизвиква читателя да вникне в дълбочина, да види различните пластове в романа, да чуе недоизказаното, да прогледне зад видимото, а не да се плъзга по отвличащо вниманието многословие.

Автор: Днес всеки пише. Кьораво и сакато. Конвейрно писане – важно е количеството, не качеството. Който се интересува от качествено писане, няма място при нас – казват издателите и те гледат с любопитство и съжаление. Или изобщо не те поглеждат. Да върви алъш-веришът, другото е губене на време и ресурси. Ще коментирате ли или не си струва?

Издател:  Днес не само всеки пише, но и всеки може да публикува – я в издателство, я в печатница, стига да си плати. Има и автори, които сами си издават книгите, някои си регистрираха и фирми. И като се добавят над трите хиляди издателства с тяхната несекваща надпревара за нови заглавия, естествено е книжният пазар да се превърне в арена, където количеството и качеството са в непрекъсната битка. Би трябвало читателската аудитория да отсява зърното от плявата. Но това невинаги се получава, и то по много причини. Има книги, сякаш излезли на модния подиум, които се разграбват на стаден принцип, и други, стойностни книги, които трудно си пробиват път сред пазарната шумотевица или направо се удавят в морето от заглавия.

Издателската дейност е бизнес, но не е обикновен бизнес. Както и книгата не е обикновена стока. Тя се продава на пазара и е логично и дори задължително да носи печалба, но книгата е и уникален продукт. Да, тя е материална, тя може да е красива на вид, но това, което я различава от всички останали стоки е, че успява да прекрачи прага на материалните си корици и да открехне вратата към нови светове. Именно затова професията издател е и една от най-сложните. На всичкото отгоре се сблъсква с редица препъникамъни, особено у нас, където четящите хора са относително малко и финансовият риск се поема основно от издателите. Така че добрите намерения и красивите пориви, доколкото такива съществуват, често се сблъскват с не толкова красивата реалност.

Автор: Весело да е, да има шоу и да не се натоварват възприятията. Мястото на доброто писане е в историята – сега са модерни времена. Продажбите да вървят и парички да падат – това е символ веруюто на повечето издатели. Резултатът – манифактурно производство на книжнина от всякакъв характер. Къде е в цялата тази картина сериозната, безпристрастна литературна критика? А може би тя самата е заслужила да я няма – скучна, шаблонна, наукообразна?

Издател:  Съгласна съм с Вас. Изключително отговорна е ролята на литературната критика и именно затова тя трябва да е сериозна и безпристрастна. Което значи – независима и непредубедена, което ми се струва най-трудно постижимо. То цялото ни общество е на „наши“ и „ваши“, на групи и зависимости, та литературната критика ли ще прави изключение?! Но за изчезването ѝ има и други причини, например слаби финансови стимули. Защото сериозната литературна критика предполага и сериозна работа, изискваща време и задълбочено вникване в текста именно за да не бъде скучна, шаблонна и наукообразна. За такъв труд е нужно достойно заплащане – не толкова като сума, колкото като уважение.

(Интервюто е взето от Мила Вълкова. „Айлин” – скоро в книжарниците.)